» Пътуване
начало » Пътуване
сподели във  Facebook  Svejo.net 
По “сините магистрали” на непознатата Америка

Симеон Гаспаров
www.BG-VOICE.com


(08/05/11) През 1978 година никому непознатият американски писател от индиански произход Уйлям Лийст Хийт Муун – (William Least Heat-Moon от племето Осайджи), тръгва сам на 3-месечно пътешествие из Америка. За да избяга от безизходицата, в която попада вследствие на загубата на своята работа и тежкия развод, който преживява, и за да намери собствения си душевен мир, индианският писател поема по малките, почти непознати пътища, намиращи се далеко от магистралите. Върху старите карти на компанията Rand McNally тези пътища са нарисувани в синьо.

Карайки през деня и спейки във вътрешността на своя микробус, Лийст Хийт Муун преминава 13 000 мили. Преживяното от него по пътищата на страната и в малките, незнайни градчета като Неймлес, Тенеси, Хачита, Ню Мексико или Бейгли, Минесота, той описва в творбата си “Сини магистрали”, която се превръща в документална хронология на другата Америка. Непознатата Америка, Америката на хората от малките невидими селца и градчета, разпръснати по тялото на тази все още млада, горда и сурова страна. През 1982-1983 г. книгата на Лийст Хийт Муун става абсолютен бестселър и цели 34 седмици оглавява първото място в класацията на „Ню Йорк таймс”.
Павликени или Горна Оряховица изглеждат направо като супер развити икономически мегаполиси, сравнени с тези малки градчета в САЩ


Идеята да се върна близо 30 години по-късно към “сините магистрали” на Лийст Хийт Муун ме споходи случайно, по средата на пътуването ми от Чикаго до Калифорния. След спиране в Уичита, Канзас, пропуснах да свърна към главната магистрала. Единствения начин да стигна до своята дестинация бе да продължа на запад по безлюдното, почти невидимо на картата 54-то шосе.

Няколко часа по-късно, пътувайки покрай празните, полуразрушени селскостопански дворове на прашните, западнали селца и градчета с по 4-5 къщи, сгушени в необятните океани от царевични поля, накацали покрай шосето, виждаш как онази Америка, описана от Уйлям Лийст Хийт Муун, все още недокосната от лъскавите молове, банки и вериги за бързи закуски, бавно, но сигурно залязва. Ранена дълбоко от настъпилата икономическа криза, без държавни субсидии и помощи за селското стопанство, тази Америка е оставена на милостта на съдбата. От видяното покрай шосе 54 е повече от ясно, че тази милост, няма да трае дълго.

Късмет (the city), Канзас – “Исус вчера, днес, завинаги”

“Искате ли чаша вода?”, обръща се към мен, мила, около 18-годишна сервитьорка. Облечена е с фланела, на която пише - “Исус вчера, днес, завинаги”. Преди още да съм й отговорил, момичето пристига усмихнато с чаша ледена вода. Тя работи в дървеното ресторантче, разположено на шосе 54, в близост до носещото странното име градче - Късмет, Канзас. Спрял съм за обяд.

Късметът определено е основното, от което малкото градче се нуждае. Честно казано, сравнени с Късмет, Канзас, нашенските Павликени или Горна Оряховица изглеждат направо като супер развити икономически мегаполиси. Тук наистина няма нищо освен няколко къщи, църквичка и царевични ниви, които се пресичат от шосе 54 и жп релсите на компанията Southern Pacific.

Според икономическата статистика от 2000 г. в Късмет, Канзас, би трябвало да живеят около 300 души, но реалността показва, че няма повече от стотина. Канзаският Късмет има все пак с какво да се гордее. Тук всяка година се провежда... най-малкият градски панаир в света.

Преди да поема по пътя, в дървеното ресторантче влиза дребничък старец с нахлупена ниско каубойска шапка. Той си поръчва сладолед. Сяда близо до масата, на която съм седнал с пътуващите с мен българи, и ни хвърля няколко подозрителни погледа. Докато минава покрай него, един от нашите му казва възпитано на английски: “Довиждане.” Старият каубой, без да го погледне или каже нищо, продължава да си ближе сладоледа.

Лами, Ню Мексико - Рамон, Ози Озбърн и Ангъс Йънг

Рамон показва своя приятел - питона Ози, на деца
Американският запад изглежда по-зелен от всякога. Дългата суша е отминала и прериите са цъфнали като градини. Това е първото нещо което прави впечатление, докато се разхождам из Лами, Ню Мексико. Тук живеят 67 души. Преди няколко години те са били само 30, но като че ли Лами изживява напоследък някакъв икономически “бум”, защото само за няколко години популацията му се е удвоила.

Лами, Ню Мексико, е едно от тези невидими градчета, които съществуват единствено и само благодарение на влаковете, които спират в тях. Причината да го има е, че инженерите, строили някога железницата през Дивия запад на Америка, преценили колко е нерентабилно да я прокарват директно до Санта Фе поради обръча от планини заобиколил града. Затова направили така, че гарата за Санта Фе всъщност да бъде в невзрачното Лами, откъдето пътниците към града се извозвали с коне или автомобили.

В Лами попаднах на един от най-живописните образи на моето пътуване, който сякаш беше изпаднал като от кадрите на филм, правен от Емир Кустурица. Той се казваше Рамон и се разхождаше из перона на гарата в Лами с жив питон около врата. Ако от комедийното латино дуо Чийч Марин и Томи Чонг имаха шанса да се запознаят с Рамон от Лами, Ню Мексико, те определено биха станали трио.
Рамон чакаше тъща си да дойде с влака. Той си седеше кротко, оставил децата, играещи наоколо, да галят влечугото.

Заради настъпилата криза и липсата на работа Рамон, сподели, че решил да си отглежда на частно африкански питони. Той заради това ги носел със себе си. Да свиквали с него. Отскоро бил в занаята със змиите. Едва успял да купи тези два питона – 4-годишния Ози (кръстен на Ози Озбърн), който му бе на врата, и двегодишния Ангъс (кръстен на китариста на Ей Си Дий Си – Ангъс Йънг), който пък шаваше нервно във вътрешността на потника му. Съвсем професионално Рамон ми признава, че не знаел какъв е интересът на пазара в Ню Мексико към африканските питони, но смятал да си открива частен терариум на двора, след което да го проучи.

“Добре де, любопитствам аз, ами, не те ли е страх от змиите?” “Не, бе мъжки, защо?”, отвръща той невинно. Питомците му били толкова мили, че даже спели с Рамон в леглото. Ако не съм му вярвал, можело да ги понося, предлага ми той. “Ами, благодаря, но бързам”, учтиво отклонявам поканата му.
На раздяла Рамон ми се оплаква загрижено, че питонът Ози нещо бил загубил апетит. Даже мишката, приготвена му за вечеря, го нахапала така жестоко, ето тук, показва ми белезите, оставени от борбената мишка върху корема на бедния Ози, та трябвало сега да го маже с мехлем.

“А кое от двете влечуги ще ти ражда питончетата”, ей така от немай-къде го питам. „Ето това, мамицата му, още не знам!”, вдига безпомощно ръце Рамон и пуска Ози и Ангъс да се въргалят в близката локва край гарата.

Родена в България, осиновена от американци

Кристина и малката й дъщеря Изабела
Масовата имиграция, която България изживя през последните години, е оставила своя белег не само в родината ни, но и по всички кътчета по света, където са преминали нашите имигранти. Същото е и с Америка. Където и да съм бил, дори и в най-отдалечените райони на страната, като например архипелага на Апостоловите острови в Големите езера, каньоните на Аризона или пък из планините на Колорадо, почти винаги съм срещал българи.

На път за Албъкюрки, Ню Мексико, се запознах с 18-годишно момиче, родено в България и осиновено от американци. Българското й име е Кристина Златинова Иванова, а щатското Кристина Даниелс. Кристина е сирак и до четиригодишна възраст е живяла в сиропиталище. Забравила е българския и разговора го водим на английски.
„Имам голямо желание да открия българските си родители”, споделя Кристина, но пояснява, че осиновяването е направено затворено, така че никой да няма достъп до архивите с имената на родителите й. Въпреки младата си възраст Кристина е майка. С нея пътува 2 месечното й бебе – Изабела.

Не ми е удобно да я разпитвам женена ли е или не, а и тя нищо не казва за семейния си статус. Кристина живее в Колорадо. В момента пътува към американското семейство, което някога я е осиновило. Бърза да им покаже рожбата си.
Когато разбира, че съм репортер, Кристина споделя че преди 14 години вестниците у нас са писали за нейния случай, за това как е била осиновена и т.н., но не можела да си спомни повече подробности.
Питам я как се адаптира с живота в Америка. Веселата Кристина изведнъж замлъква. За миг преглъща сякаш някаква скрита, отдавна сподавена мъка, поема дъх и отговаря с тиха болка в гласа – „По-добре е от сиропиталището”, след което добавя: „Няма, никога да позволя моята Изабела да изпита това, което аз изпитах! О, не,не! Никога!” Не я разпитвам повече. Повече от ясно е, че животът й не е бил лек.

„Много ми се иска да видя отново България, София, Варна”, споделя Кристина на раздяла. Надявала се това да стане скоро. Ще стане, щом искаш, ще стане, окуражавам я, въпреки че чувствам вътрешно, че срещата с родината й няма да е скоро. Кой знае, дано да греша.
Коментирай

4P65oQ The text is promising, will place the site to my favorites..!
( Buy cheap OEM software online @ 2011-09-29 20:38:01 )
Браво, Мони! Не си забравил пътеписния стил. Имаш чувство как да отразиш емигрантския дух и атмосфера в Обетованата земя :)
( Димитър М. Димитров @ 2012-02-17 15:26:18 )
ТЕКСТ:
ИМЕ:
E-MAIL:
ВЪВЕДЕТЕ КОДА:
     


 
реклама
 
ПРАВОСЛАВЕН
КАЛЕНДАР
11/22/2018
Сашо, Сашка, Цанко, Александър, Александра
11/23/2018
Екатерина, Катя
11/29/2018
Андрей
ЧЕСТИТО НА ВСИЧКИ ИМЕННИЦИ!
реклама
реклама
 
 
 
Условия за ползване | Всички права запазени © 2009 JD Omnimedia L.L.C.   RSS news